Марго цяла сутрин питаше кога ще застане до баща си за сватбените снимки. После я намерих сама пред стаята на булката, да усуква розовата панделка на кошничката си с цветя. Това, което ми каза, промени смисъла на всяка усмихната снимка, за която Клер бе позирала до нея през последните две години.
– Дядо, до татко или до Клер да застана?
Марго вече ме беше питала три пъти.
– Вероятно и до двамата, миличка.
– Добре.
Тя оправи розовата си рокля на шаферка и погледна към фотографа.
– Ще се усмихна с всичките си зъби.
– Но ти имаш само двайсет!
– Знам. Това са всичките.
Засмях се.
В другия край на стаята поправяха грима на Клер. Марго се затича към нея с розово листенце в ръка.
– Клер! Виж, прилича на сърце.
– Не сега, миличка.
Марго спря. Тогава влезе фотографът. Клер веднага се обърна.
– Марго, ела тук.
Внучката ми се върна тичешком. Клер оправи панделката в косата ѝ, наведе се до нея и се усмихна за снимката.
– Прекрасно – каза фотографът.
Марго сияеше. Не се замислих. Защо да се замисля? Две години Клер изглеждаше добра с нея. Не идеална; никой не е. Но имахме коледни снимки с еднакви пижами, рождени дни, разходки в зоопарка и десетки снимки, на които Клер прегръщаше Марго. За мен това означаваше нещо.
На 68 вече бях погребал съпругата си и единствената си дъщеря. Фийби загина при катастрофа, когато Марго беше на две. След това Емет престана да ми се струва бивш зет. Беше част от семейството. Учехме се да отглеждаме Марго около празнина, която никой не можеше да запълни.
Аз я вземах от детската градина, когато Емет работеше до късно. Той се научи да ѝ плете косата – първо зле, после малко по-добре. Разказвах ѝ за Фийби всеки път, когато попиташе. Когато Емет срещна Клер, исках отношенията им да успеят. Две години по-късно той ѝ предложи брак и аз искрено се зарадвах. Може би имах нужда това да се получи. Всяка усмихната снимка ме убеждаваше, че се е получило.
Час преди церемонията Марго ме дръпна за ръкава.
– Кога ще снимаме семейството, дядо?
– Скоро, предполагам.
– Клер каза по-късно.
– Значи по-късно.
Тя подскочи нататък с кошничката си. Двайсет минути след това тръгнах да я търся. Чух гласа на Клер, преди да стигна стаята на булката.
– Марго, престани да питаш.
– Но татко каза, че ще се снимаме.
– Ще се снимаме.
– Кога?
Настъпи пауза. После гласът на Клер се промени.
– Слушай внимателно. Вече не си най-важното момиче в живота на баща си. Не се появявай на семейните снимки.
Замръзнах.
– Днес е ден за баща ти и мен – добави Клер. – Освен ако някой изрично не те покани, стой далеч от снимките.
– Но аз съм от семейството.
– Марго…
– Така е.
– Върви да намериш дядо си.
Вратата се отвори. Отстъпих, преди Марго да ме види. Тя излезе в коридора с кошничката, увиснала от едната ѝ ръка. Клер не я последва.
Марго седна до прозореца, сложи кошничката между обувките си и започна да дърпа една розова панделка. Седнах до нея. Първо не попитах нищо. Изгладих панделката, която бе намачкала.
– Какво стана, миличка?
– Клер каза, че вече не съм важното момиче на татко.
– Това не става така, скъпа.
– Клер каза, че днес е нейният ден.
Говорех тихо.
– Каза ли защо не можеш да си на снимките?
Марго гледаше кошничката.
– Каза, че заради мен изглеждат като преди.
– Преди какво?
Тя сви рамене.
– Преди нея.
Погледнах затворената врата. Искаше ми се да почукам. Не, искаше ми се да направя много повече от това. Тогава Марго се облегна на мен.
– Може ли да остана с теб?
– Разбира се, миличка.
И останах.
Церемонията започна. Марго вървеше по пътеката и ръсеше цветни листенца. Клер се усмихна, когато стигна отпред. Светкавица проблесна. Клер се наведе и докосна бузата ѝ. Марго отвърна на усмивката. Сега вече тази гледка ме смущаваше.
На тържеството внучката ми седеше между Емет и мен. Клер – от другата му страна. Донесоха вечерята. Хората се смееха, чашите звънтяха. После започнаха речите.
Моята, сгъната, беше в джоба на сакото ми. Написах я три вечери по-рано. Приветстваше Клер, казваше, че Фийби би искала Емет отново да бъде щастлив, и благодареше на Клер, че обича Марго. Оставих листа в джоба си.
Когато обявиха името ми, станах. Емет ми се усмихна. Клер вдигна чашата с шампанско. Аз вдигнах моята.
– Малко преди церемонията намерих петгодишната си внучка разплакана. Бяха ѝ казали, че вече не е най-важното момиче в живота на баща си и че трябва да стои далеч от семейните снимки.
Когато свърших изречението, залата беше притихнала. Клер остави чашата си.
– Луис…
Погледнах Емет.
– Няма да ти казвам какво да правиш с това.
Вече не се усмихваше.
– Но преди тази вечер да направите още една семейна снимка, попитай дъщеря си защо мисли, че не бива да е на нея.
Оставих микрофона. Никой не ръкопляска. Добре. Не бях поискал аплодисменти.
Емет се обърна към Марго.
– Ела с мен, миличка.
Клер го хвана за ръкава.
– Емет, не го прави тук.
Той погледна ръката ѝ. Тя го пусна.
Емет отведе Марго в малка стая край коридора. Тръгнах след тях, но спрях. Той беше баща ѝ. Тази част беше негова. Изчаках отвън.
Минаха няколко минути. Вратата се отвори.
– Луис.
Гласът на Емет звучеше различно. Влязох. Марго седеше на пейка, а кошничката беше до нея. Емет беше клекнал отпред.
– Кажи и на дядо какво ми каза.
Марго ме погледна.
– Кое?
Емет прокара ръце по коленете си.
– За Клер.
Марго се замисли.
– Клер за снимките?
Емет ме погледна. Аз него.
– Коя е Клер за снимките? – попитах.
Марго посочи към залата.
– Клер, когато хората снимат.
– А тя каква е?
Марго полюля розовата си обувка.
– По-мила.
Емет се отпусна назад.
– Как така по-мила?
– Прави разни неща с мен.
– Какви?
– Играе си.
– Клер играе с теб?
Марго кимна.
– Когато идват хора. И ми оправя косата, когато идват приятелите ѝ.
Спомних си как онази сутрин Клер коленичи до Марго. Влезе фотографът. „Марго, ела тук.“ Панделката. Усмивката. Камерата.
Емет попита:
– А когато няма хора?
Марго помисли.
– Казва да питам теб.
– За какво?
– За разни неща.
– Какви неща, миличка?
– Сок. Приказки. Да играем на ресторант.
Емет седна до нея.
– Но ти харесваш Клер.
Марго бързо кимна.
– Харесвам Клер за снимките.
Четири думи. Толкова. Изведнъж всички снимки, в които никога не се бях съмнявал, изглеждаха различно: еднаквите коледни пижами, Клер до тортата на Марго, сресването преди празненството на съседите, прегръдката в зоопарка, докато някой снимаше.
Емет гледаше килима.
– Как не съм забелязал?
Почти му казах, че Клер е заблудила всички ни. После си спомних как Марго веднъж ми каза, че Клер играе на ресторант само ако има гости. Аз се бях засмял.
– По същия начин, по който и аз не забелязах – отговорих.
Марго се смъкна от пейката.
– Може ли вече торта?
– Да – каза Емет.
– Шоколадова?
– Колкото дядо ти позволи.
Тя хвана ръката ми.
– Дядо позволява много.
– Предател – промърмори Емет.
Марго се изкикоти. Това помогна. После изтича към залата. Емет остана.
– Какво да правя?
– Имах предвид точно това, което казах вътре. Няма да ти кажа.
– Луис…
– Трябва да поговориш с жена си.
Кимна. Обърнах се да изляза, когато попита:
– Мислиш ли, че Фийби щеше да забележи?
Спрях. Пак Фийби. Често правехме така. Какво би си помислила Фийби? Фийби също имаше такава усмивка. Тя обичаше шоколад. Марго толкова прилича на нея на тази възраст. Казвахме го с любов. Но карахме едно малко момиче да живее редом с жена, която не можеше да си спомни.
– Не знам – казах.
Емет се изненада.
– Мисля, че трябва да спрем да караме Фийби да отговаря на въпроси, на които вече не може да отговори.
Емет погледна към залата и отиде да намери Клер.
Останах с Марго до десертите. По бузата ѝ имаше шоколадов крем, когато Клер и Емет изчезнаха в същата стая. Минаха десет минути. После петнайсет. Накрая вратата се отвори.
Клер излезе първа. Не плачеше. Беше ядосана. Емет я последва.
– Наистина ли му позволяваш да прави това на сватбата ни? – обърна се тя към него.
Емет погледна през рамото ѝ към мен.
– Не.
– Тогава му го кажи.
– Първо искам да те попитам нещо.
– Какво?
Той сгъна салфетката в ръката си веднъж. После още веднъж.
– Коя е „Клер за снимките“?
Тя замръзна.
– Какво?
– Марго има име за теб, когато другите гледат.
– Тя е на пет.
– Точно така.
Клер погледна към Марго.
– Приемаш това сериозно?
– Да.
– Защото петгодишно дете казва, че не играя достатъчно на ресторант?
– Не. Защото дъщеря ми е забелязала, че се държиш с нея различно, когато някой те вижда.
Пръстите на Клер стиснаха столчето на чашата.
– Това е нелепо. Направих всичко, за да се чувства приета.
– В какво?
– В нашето семейство.
Емет изчака. Сякаш Клер чу собствения си отговор със секунда закъснение.
– Тогава защо ѝ каза да не е на семейните снимки?
Тя остави чашата.
– Защото исках един ден.
– Един ден за какво?
– За нас.
– Имахме снимки само двамата.
– Не това имам предвид, Ем.
– Тогава ми обясни.
Клер погледна към залата. Гласът ѝ стана по-тих.
– Знаеш ли какво е да се омъжиш в това семейство? Фийби е навсякъде.
Не спомена името ми, но думите засегнаха и мен.
– Марго прилича на Фийби. Ти още пазиш вещите ѝ. Луис разказва истории за нея. Майка ти говори какво Фийби би сготвила, облякла или казала.
Клер погледна към почетната маса, където още чакаха две чаши шампанско.
– Понякога влизам някъде и ми се струва, че всички проверяват дали правя нещата като покойната ти жена.
– Никой не е искал да бъдеш Фийби – каза Емет.
– И не беше нужно. – Клер погледна Марго. – Исках днешният ден да изглежда наш.
Емет проследи погледа ѝ.
– Марго също е част от нас.
Клер отговори твърде бързо:
– Тя е част от теб.
Никой не проговори. Клер затвори очи за миг.
– Не исках да кажа това.
– Мисля, че точно това искаше – каза Емет.
– Емет…
– Не си се омъжила за мен без нея.
Клер протегна ръка към него. Той отстъпи и тръгна към Марго. Тя още държеше кошничката си.
– Хайде, миличка.
– Къде?
– У дома.
Марго примигна.
– Но има торта.
Едва не се засмях. Емет клекна.
– Ще ти взема торта.
– Две парчета?
Той ме погледна.
– Явно дядо те е разглезил.
– Три – казах.
Марго се ухили. Зад нас Клер извика Емет по име. Тя огледа цветята, масите и гостите, които чакаха празненството да се върне към нормалното.
– Напускаш нашата сватба?
Емет погледна дъщеря си, после булката.
– Да.
Хвана Марго за ръка. Аз взех кошничката ѝ. Тримата тръгнахме към вратата.
Същата вечер Марго седеше на кухненската ми маса още с розовата рокля и ядеше филия с масло, защото три парчета сватбена торта явно не се брояха за вечеря. Емет седеше срещу нея.
– Клер сърди ли ми се? – попита тя.
– Вероятно.
Тя спря да дъвче.
– Това лошо ли е?
– Не.
– Но заради мен си тръгнахте.
Емет протегна ръка през масата.
– Ти не си ме накарала да правя нищо, миличка.
Марго погледна ръката му.
– Още ли съм твоето важно момиче?
Той помълча.
– Знаеш ли? Не харесвам тази игра.
– Коя игра?
– Най-важният, вторият по важност, печеленето на места.
Марго се намръщи.
– Аз не играех.
– Знам.
Той обърна дланта си нагоре и тя сложи ръчичката си в нея.
– Ти имаш свое място при мен, Марго. Никой друг не може да го заеме.
– Дори ако се ожениш?
– Дори тогава.
Тя помисли и бутна филията си към него.
– Искаш ли?
– В никакъв случай.
– Вкусна е.
– Сложила си сладко от ягоди и сирене.
– Аз го измислих.
За малко да кажа, че и Фийби измисляше ужасни закуски. Думите стигнаха до езика ми, но ги задържах.
– Наистина ли е вкусна? – попитах вместо това.
Марго ми подаде хапка. Опитах.
– Ужасна.
Тя се разсмя толкова силно, че трохи се посипаха по масата.
Накрая Емет реши, че не може да продължи брака. Месец по-късно го посетих в апартамента му. Марго нахлу в кухнята с рисунка.
– Татко! Виж!
Емет разбъркваше паста. Изключи котлона.
– Какво е това?
– Рожден ден на динозаври.
– Защо този има шест крака?
– Защото е бърз.
– Разбира се!
Марго му даде рисунката и изтича при играчките си. Емет намери магнит и я сложи на хладилника. Накриво.
Няколко минути по-късно единият ъгъл се отлепи. Емет го забеляза, докато отцеждаше пастата. Спря, притисна ъгълчето обратно и продължи да готви.
