В поканата за сватбата си бившият ми беше написал, че мога да доведа придружител, и беше добавил, че никой не би излизал с мен. Въпреки това доведох Едуард. Когато Макс се засмя и попита колко съм му платила, колегата ми спокойно отиде до колата си и се върна с голям кашон, който не бях виждала. Каквото и да имаше вътре, младоженецът спря да се усмихва.
Макс ми изпрати сватбената си покана с текстово съобщение.
Толкова типично за него.
„Ела на сватбата ми с Клеър и доведи дъщерите ни. А, можеш да вземеш и придружител, но и двамата знаем, че си нямаш никого.“
Прочетох го два пъти.
После оставих телефона с екрана надолу, преди десетгодишната ми дъщеря да попита защо го гледам, сякаш искам да го хвърля през прозореца.
С Макс бяхме женени почти тринайсет години.
Имахме две дъщери, на десет и на три, и очевидно тринайсет години бяха достатъчни, за да реши съпругът ми, че тялото ми е нарушило някаква уговорка, за която аз дори не знаех.
„Вече не изглеждаш както преди“ — беше ми казал.
Това беше, преди да разбера за Клеър.
Личната му треньорка.
Когато го притиснах за връзката им, Макс не се извини.
Свивайки рамене, каза:
„Какво очакваше? Мъжете се впечатляват от външността. А Клеър е идеална.“
Помня как стоях в спалнята ни, докато той си събираше багажа.
„Изневери ми, защото съм напълняла?“
„Преди имаше тънка талия, Рони.“
Сгъна още една риза.
„Кога изобщо се погледна за последно в огледалото?“
По време на развода го правех непрекъснато.
Проверявах корема си, докато се обличах. Обръщах се настрани, преди да изляза. Сменях блузите, защото чувах гласа на Макс: ръцете ми изглеждали по-добре, когато ги прикривам.
После Макс обяви, че ще се жени за Клеър.
И ми изпрати тази покана.
Можех да не отида на сватбата.
Но дъщерите ни щяха да бъдат там, а по-голямата вече два пъти ме беше попитала дали ще дойда.
Затова казах „да“.
После се загледах в думата „придружител“.
Исках Макс да види, че съм добре.
Всъщност — повече от добре.
Така в понеделник сутринта се озовах до бюрото на Едуард.
По време на развода Едуард се беше превърнал в един от най-близките ми приятели. Изслушваше ме, без да се опитва да оправи всичко, донесе ми кафе в деня, когато разводът стана окончателен, а веднъж прекара четирийсет минути да ми помогне с отговор до Макс, в който да няма нито една от думите, които първоначално исках да използвам.
Освен това беше висок, атлетичен и дразнещо красив.
Точно такъв мъж Макс би забелязал.
„Трябва ми една услуга.“
Едуард вдигна очи.
„Това звучи скъпо.“
„Ела с мен на сватбата на бившия ми съпруг.“
Той примигна.
„За морална подкрепа?“
„Като мое гадже.“
Втренчи се в мен.
„Престорено гадже“ — добавих.
„А. Много по-здравословно.“
„Моля те?“
„Защо аз?“
Опитах да се пошегувам.
„Защото изглеждаш неприлично добре.“
„Ще го включа в годишната си оценка на работата.“
Засмях се, но Едуард продължи да ме гледа.
„Вероника.“
Въздъхнах.
„Искам Макс да ме види с теб и да се запита дали не е сгрешил, Ед.“
Едуард се облегна назад.
Отговорът сякаш го притесни.
Но след малко кимна.
„Добре.“
„Наистина ли?“
„Да.“
Трябваше да се запитам защо се съгласи толкова лесно.
Вместо това прекарах следващата седмица в тревоги какво да облека.
Макс добре ме беше приучил към това.
До събота бях отхвърлила три рокли заради някогашните му думи за корема ми, две заради ръцете ми и една, защото почти го чувах да пита имам ли изобщо огледало.
Накрая избрах роклята, която ми харесваше, преди да започна да си представям неговото мнение.
Едуард дойде да ме вземе.
Отзад в колата му имаше голям кашон.
„Какво е това?“ — попитах.
„Неща за даряване.“
Не попитах повече.
Сватбата беше огромна.
Цветя навсякъде. Бели покривки. Шампанско. Място с толкова полилеи, че можеха да осветят малко летище.
Дъщерите ни бяха въодушевени.
Тригодишната вече беше намерила отнякъде крем за торта, въпреки че тортата още не беше разрязана.
Тогава Макс ни видя.
Погледна първо мен.
После Едуард.
После отново мен.
За една прекрасна секунда не знаеше какво да каже.
Клеър стоеше до него в прилепнала бяла рокля. Беше красива.
Мразех факта, че все още ме болеше да го забелязвам.
Макс се приближи.
„Значи това е твоят придружител?“
„Макс, това е Едуард.“
Едуард подаде ръка.
„Честито.“
Макс го огледа от глава до пети.
После се разсмя.
Не беше учтиво подсмихване.
Беше истински смях.
Няколко души наблизо се обърнаха.
Усетих как ръкавът на Едуард се намачква под пръстите ми и осъзнах, че съм го сграбчила.
„Макс, защо се смееш?“ — попитах.
„Той?“
Огледа се, сякаш очакваше някой друг да оцени шегата.
„Твоето гадже?“
Клеър докосна ръката му.
„Макс.“
Но той продължи.
„Никога няма да повярвам. Никой не би излизал с теб. Особено някой като НЕГО.“
Лицето ми пламна.
Тогава Макс ми отправи същата подигравателна усмивка, с която винаги се опитваше да представи обидата като шега.
„Какво, плати ли му, за да дойде с теб?“
За половин секунда отново бях в спалнята ни и го гледах как събира багажа си.
Искаше ми се да изчезна.
Едуард не повиши глас.
Усмихна се.
„Всъщност, Макс, донесох ти сватбен подарък.“
Макс изглеждаше изненадан.
„За мен?“
„Специално за теб.“
Едуард се обърна към мен.
„Дай ми пет минути.“
После излезе.
Макс го изпрати с поглед.
„Сериозно ли, Вероника?“
Не казах нищо.
Той отново се усмихна.
„Знаех си.“
Клеър го погледна.
„Какво си знаел?“
„Хайде де. Погледни този мъж.“
Посочи към вратата, през която Едуард току-що беше излязъл.
После към мен.
Изражението на Клеър леко се промени.
Не исках да знам какво си мисли.
Пет минути по-късно Едуард се върна с кашона от колата си.
Остави го на най-близката свободна маса.
„За младоженеца.“
Макс се засмя.
„Не си се шегувал.“
„Отвори го.“
Вече няколко гости наблизо ни наблюдаваха.
Макс разтвори капаците.
Усмивката му изчезна.
Бръкна вътре и извади огромен панталон.
Втренчи се в него.
„Какво, по дяволите, е това?“
„Моят“ — каза Едуард.
Макс го погледна.
После панталона.
„Този?“
„Този.“
Аз също зяпнах.
Едуард го взе от него.
„Някога го носех.“
Макс се засмя объркано.
„Добре.“
„Бях много по-пълен.“
„И?“
Едуард ме погледна.
„Вероника знае.“
Сбърчих вежди.
„Знам ли?“
„Преди около три години, преди да станем приятели, някой донесе торта за рождения си ден в офиса.“
Спомних си.
Смътно.
Едуард стоеше до стаята за почивка.
Беше отказал парче.
„Хора, които изглеждат като мен, нямат нужда от торта“ — беше казал.
Имах ужасна седмица с Макс.
Затова отвърнах, без да се замислям.
„Интересно. И съпругът ми говори така за мен.“
Усмивката на Едуард изчезна.
Спомних си и следващите си думи.
„Мразя да го чувам от него. Не ми харесва да го чувам и от теб.“
Тогава Едуард просто ме беше гледал.
Аз взех тортата си и се върнах на бюрото.
Сега той стоеше на сватбата на бившия ми съпруг с този панталон в ръце.
„Спомняш си“ — каза.
„Да.“
„Това остана в мен.“
Макс изглеждаше нетърпелив.
„Какъв точно ти е смисълът?“
„Смисълът е, че Вероника никога не ми е казвала колко трябва да тежа.“
Едуард преметна сгънатия панталон през ръката си.
„Не ми каза, че ще струвам повече, ако изглеждам различно. Просто ме накара да осъзная, че съм започнал да говоря със себе си така, както някой друг говореше с нея.“
Усещах как хората слушат.
Искаше ми се да не слушат.
Едуард продължи.
„Спрях да отлагам живота си за времето, когато ще изглеждам приемливо. Постепенно промених някои навици. Тялото ми също се промени.“
Макс се подсмихна.
„Значи Вероника те е вдъхновила да влезеш във форма. Чудесно.“
„Не.“ Едуард отговори веднага. „Точно това не разбираш.“
Усмивката на Макс потрепна.
Едуард го погледна.
„Тя не ме поправи. В мен нямаше нищо, което трябваше да се поправя, за да заслужавам да се наслаждавам на собствения си живот.“
Клеър погледна Макс.
После мен.
Макс се засмя неловко.
„Трогателно. Но какво общо има това с мен?“
Едуард му подаде панталона.
„Защото тази вечер ме погледна и реши, че външността ми доказва нещо за Вероника.“
Макс сви рамене.
„Доказва.“
Едуард го погледна.
„Тогава защо още се опитваш да го доказваш?“
Макс спря да се усмихва.
Едуард се обърна към мен.
„Може ли да поговорим някъде насаме?“
Усмивката му беше изчезнала и внезапно не бях сигурна, че искам да чуя какво следва.
Излязохме в коридора.
„Вероника, Макс грешеше за теб. Но има нещо, което трябваше да ти кажа, преди да дойдем.“
„Какво?“
„Помоли мен, защото смяташе, че ако доведеш някого, който изглежда като мен, ще му докажеш нещо. Аз казах „да“, защото мислех, че ще разбереш, че няма да стане така.“
Втренчих се в него. Лицето ми гореше.
„Можеше да ми го кажеш, преди да дойдем, Ед.“
„Да.“
„Вместо това ме остави да вляза вътре и да се преструвам, че си ми гадже. Нямаш право да ми преподаваш уроци, като ме мамиш.“
„Права си.“
Никакво обяснение.
Никакво оправдание.
Само това.
Продължих по коридора, преди да се разплача на сватбата на бившия си съпруг. Не бях готова да предоставя такова унижение безплатно.
Едуард ме последва, но остана на няколко крачки зад мен.
Тогава едно тихо гласче ме спря.
„Мамо?“
По-голямата ми дъщеря стоеше до коридора.
Бързо избърсах под едното си око.
„Здравей.“
Тя погледна покрай мен към тържеството.
„Защо татко каза, че никой не би излизал с теб?“
Клекнах, за да сме почти на една височина.
„Държеше се лошо, миличка.“
Тя се замисли.
„Едуард не ти е гадже?“
„Не.“
„Тогава защо каза, че е?“
Има моменти, в които е много по-лесно да излъжеш детето си.
Не можех да го направя.
„Защото исках баща ти да мисли, че някой ме иска.“
Тя сбърчи вежди.
„Но ние искахме да си тук.“
Не отговорих.
Нямаше какво да добавя, без да омаловажа думите ѝ.
Прегърна ме.
После някой я повика от залата и тя се затича обратно.
Останах клекнала още секунда.
Когато се изправих, Едуард все още чакаше.
„Съжалявам“ — каза.
„Още съм ти ядосана.“
„Имаш право.“
Преди да отговоря, Макс се приближи.
Беше оставил панталона на масата.
Самодоволството му се беше върнало.
Макс погледна Едуард.
После мен.
„Жениш се за Клеър“ — казах. „Получил си каквото искаш. Защо още имаш нужда мен никой да не ме иска?“
Не отговори.
Клеър го беше последвала.
Стоеше на няколко крачки зад нас.
Макс погледна към нея.
„Тя изопачава всичко.“
Клеър погледна мен.
После него.
„Ти ми каза, че тя е престанала да полага усилия.“
Макс се намръщи.
„Така е.“
Клеър не откъсваше очи от него.
„Не това чух току-що.“
Макс вече не се усмихваше.
И за първи път, откакто беше събрал онези куфари, не чаках той да ми каже какво означава това за мен.
Върнахме се в залата и Едуард взе панталона, за да го сгъне обратно в кашона.
„Какво ще правиш с него?“ — попитах.
„Ще го занеса в дарителския център.“
Погледнах го още веднъж.
„Добре.“
Едуард повдигна вежда.
„Още съм ти ядосана“ — казах.
„Справедливо.“
„Длъжник си ми.“
„И това е справедливо.“
„Започни с това да изнесеш този панталон от сватбата на бившия ми съпруг.“
Едуард вдигна кашона.
„Най-доброто престорено гадже, с което някога си излизала.“
„Единственото престорено гадже, с което някога съм излизала.“
„Значи още съм непобеден.“
Засмях се против волята си.
Малко по-късно събрах момичетата. По някакъв начин кремът върху роклята на малката беше станал двойно повече.
Когато стигнахме до изхода, Макс извика името ми.
„И какво ще стане с теб и Едуард?“
Обърнах се.
Ако Едуард ме искаше, Макс можеше да ме оценява по това.
Ако не ме искаше — пак.
„Наистина трябва да знаеш, нали?“
Макс отвори уста.
Аз продължих да вървя.
Навън по-голямата ми дъщеря спря до колата и приглади роклята си с две ръце.
„Мамо?“
„Да?“
„Изглеждам ли странно в това?“
Попита съвсем небрежно.
Това беше по-лошото.
Можех да ѝ кажа, че е красива.
Вместо това попитах: „Харесваш ли си роклята?“
Тя се погледна.
После се завъртя веднъж и полата се разлюля около коленете ѝ.
„Да.“
„Тогава този отговор ми харесва.“
Усмихна се и се качи в колата.
Малката ѝ сестра я последва, оставяйки отпечатък от крем по вратата.
„Аз изглеждам лепкава.“
Засмях се.
„Определено.“
След като я закопчах, заобиколих колата към мястото на шофьора.
Отражението ми ме чакаше в тъмното стъкло.
За миг отново чух гласа на Макс.
„Кога изобщо се погледна за последно в огледалото?“
И се погледнах.
Не огледах талията си.
Не се обърнах настрани.
Не се зачудих какво би видял Макс или дали Едуард би ме одобрил.
Просто се погледнах.
„Мамо!“ — извика тригодишната ми дъщеря отвътре. „Тръгвай!“
Отворих вратата и се качих.
