В мига, в който видях Джейсън на срещата на випуска, всички неприятни спомени от гимназията нахлуха обратно в съзнанието ми. А после той си отвори устата – и изведнъж ми се прииска да продължи да говори.
Бях на шестнадесет години, когато родителите ми починаха. След това се сринах.
По-големият ми брат Даниел и аз заживяхме при баба и дядо. Къщата беше пълна с хора, но загубата на родителите ни все пак я караше да изглежда странно празна.
Хранех се, за да потисна мъката си, а антидепресантите не помагаха.
Само за една година качих двадесет и седем килограма.
Джейсън, моето гадже, реагираше с емоционалната интелигентност на паркинг автомат.
„Емили, може би трябва да започнеш да ходиш на фитнес.“
Хранех се, за да потисна мъката си.
„Може би ти трябва да започнеш да си гледаш работата.“
„Аз съм ти гадже. Това е и моя работа.“
„Не, тялото ми е моя работа.“
После дойде унижението.
„Ти излизаш първа от класната стая.“
„Защо?“
Може би трябва да започнеш да ходиш на фитнес.
„Не искам хората да ни виждат заедно.“
„Сериозно ли говориш?“
„Емили, хайде. Хората говорят.“
После разбрах, че Джейсън ми изневерява с Катрин, популярно момиче.
Изправих се срещу него зад физкултурния салон.
„Излизаш ли с Катрин?“
Това е и моя работа.
Той сви рамене.
„Нещо такова.“
„Докато си с мен?“
„Ти правиш всичко драматично.“
„Ти ми изневери.“
„Защо си изненадана? Погледна ли нея и после погледна себе си?“
Хората говорят.
Замълчах.
„Просто съм честен.“
„Не. Просто си жесток.“
По-големият ми брат Даниел разбра за случилото се на следващия ден.
„Какво е казал?“
„Моля те, не прави нищо.“
„Няма да направя нищо.“
Ти ми изневери.
„Даниел.“
„Ще поговоря с него.“
Той намери Джейсън край паркинга.
„Ако се доближиш отново до сестра ми, ще ти счупя краката.“
Затова Джейсън стоеше далеч от мен.
След дипломирането заминах да уча в друг град и никога повече не видях Джейсън.
Не прави нищо.
Малко по малко възстанових живота си.
Започнах да се грижа по-добре за себе си, върнах се във форма и в крайна сметка спрях да позволявам на миналото да ме преследва.
По това време имах кариера, която обичах, собствен дом, добри приятели и живот, който най-сетне усещах като свой.
Години по-късно Даниел ме хвана да се оглеждам в огледалото преди служебна вечеря.
„Знаеш, че вече никой не ти пише оценки, нали?“
Възстанових живота си.
„Знам.“
„Тогава защо това е четвъртата рокля?“
„Защото личностното развитие си има граници.“
Бяха ми нужни години, за да спра да чувам гласа на Джейсън всеки път, когато се погледнех в огледалото.
Вече не го чувах.
Поне така си мислех – докато не пристигна поканата за срещата на випуска.
Никой вече не ти пише оценки.
Облякох тъмнозелена рокля и обувки на убийствено висок ток.
Забелязах Джейсън, преди той да ме види.
Стоеше близо до прозорците с Катрин и беше обградил трима бивши съученици.
Двадесет години не бяха променили гласа му. Чух го още преди да се приближа достатъчно, за да разбера думите.
Затова прекарах следващия час, избягвайки го.
Забелязах Джейсън, преди той да ме види.
Не беше трудно. Джейсън беше прекалено зает да се уверява, че всички останали го забелязват.
На бара дочух част от един разговор.
„Бизнесът върви невероятно“, казваше той. „Недвижими имоти, логистика, инвестиции. Трябва да диверсифицираш.“
Някой подсвирна.
„Още ли караш онова Порше?“
Джейсън посочи през прозореца.
„Чисто ново. По поръчка.“
Дочух част от разговора.
Проследих с поглед пръста му до черното Порше отвън.
„Хубаво“, каза някой.
Джейсън се усмихна.
„Работиш здраво, наслаждаваш се.“
Едва не се засмях.
Татко реставрираше автомобили и дори оттам нещо в Поршето ми изглеждаше познато.
Но преди да успея да разбера какво, Джейсън продължи да разказва на някого за къщата с пет спални, която току-що бил купил.
Работиш здраво, наслаждаваш се.
Взех питието си и също продължих.
По-късно минах покрай него в коридора, докато той тихо спореше по телефона.
„Не, спирателният вентил. По часовниковата стрелка.“
Той слушаше.
„Ако медната тръба се е спукала, не я пипай. Ще се погрижа утре.“
Затвори и едва не се блъсна в мен.
Минах покрай него в коридора.
За половин секунда си помислих, че ме е познал.
Вместо това той се усмихна.
„Съжалявам.“
„Няма проблем.“
Погледът му се задържа върху мен.
„Познаваме ли се?“
Погледнах го.
„Може би.“
Помислих си, че ме е познал.
Той се вгледа в лицето ми и поклати глава.
„Не. Щях да те запомня.“
Изведнъж краката ми заболяха по-малко.
„Джейсън“, извика Катрин от другия край на залата.
Той се обърна.
„Съпругата ти?“
„Да.“
Щях да те запомня.
„Хубава е.“
Той сви леко рамене.
„Преди беше по-секси. Три деца.“
За секунда отново бях на шестнадесет, слушайки го да обяснява защо тялото ми го кара да се срамува.
После ми се усмихна.
„Мога ли да ти купя питие?“
Трябваше да кажа не.
Вместо това казах:
„Разбира се.“
Преди беше по-секси.
Десет минути по-късно знаех две неща.
Джейсън все още нямаше представа коя съм. А бракът не го беше спрял да флиртува.
Ако знаех какво ще разкрие следващият половин час, щях първо да си поръчам още едно питие.
Той се наведе по-близо.
„Искаш ли да отидем някъде по-тихо?“
„Разбира се. Дай ми десет минути.“
Тръгнах към тоалетната, без да се обръщам.
Щях първо да си поръчам още едно питие.
Щом вратата се затвори зад мен, се усмихвах.
Бях дошла тук с намерението тихо да преживея вечерта, да стоя далеч от Джейсън и да си тръгна възможно най-скоро.
Този план официално беше мъртъв.
Двадесет години Даниел се шегуваше, че все още дължи на Джейсън чифт счупени крака.
Извадих телефона си.
Имах по-добра идея – а Джейсън нямаше никаква представа колко зле щеше да се промени вечерта му.
Този план официално беше мъртъв.
Даниел вдигна веднага.
„Ако става дума за преместване на мебели, не.“
„На срещата на випуска съм.“
„Това някак си е още по-лошо.“
„Джейсън е тук.“
Настъпи тишина.
Имах по-добра идея.
„Джейсън Джейсън?“
„Да.“
„Джейсън с угрозите за счупени крака?“
„Същият.“
„Какво се случи?“
„Не ме познава.“
Това някак си е още по-лошо.
Даниел започна да се смее.
„О, това е прекрасно.“
„Става още по-добре. Флиртува с мен.“
„Не.“
„Да.“
„Докато е женен?“
„За Катрин.“
Той флиртува с мен.
Отново настъпи тишина.
После Даниел каза:
„Имам нужда от пуканки.“
„Имам нужда от теб тук.“
„Защо?“
„Защото имам идея.“
Имам идея.
„Този тон обикновено ми струва пари.“
„Надявам се този път да не е така. Но първо трябва да провериш нещо.“
„Какво?“
Разказах му.
За първи път Даниел не се пошегува.
„Дай ми десет минути.“
Имам идея.
„И?“
„И не прави нищо, докато не ти се обадя.“
Той затвори.
Девет минути по-късно телефонът ми иззвъня.
Даниел: Идвам.
Не прави нищо, докато не ти се обадя.
Втренчих се в съобщението.
Аз: Толкова ли е зле?
Появиха се три точки.
Даниел: Още по-добре.
Втренчих се в съобщението и се усмихнах.
Каквото и да се случеше след това, Джейсън нямаше да го види идва.
Толкова ли е зле?
Двадесет и пет минути по-късно се срещнах с Даниел отвън.
Той погледна обувките ми.
„Болят ли?“
„Да.“
„Добре. Държат те смирена.“
„Съсредоточи се.“
Посочих през прозореца.
„Това е Джейсън.“
Джейсън нямаше да го види идва.
Даниел се втренчи.
„Този тип?“
„Да.“
„Прилича на човек, който продава криптовалута на братовчедите си.“
„Даниел.“
„Какво?“
„Дръж се нормално.“
Прилича на човек, който продава криптовалута на братовчедите си.
„Никога не са ме наемали за нормален.“
Хванах го за ръката и го издърпах вътре.
Джейсън ме видя първи.
Той се усмихна.
После видя Даниел.
И изкрещя.
Не извика.
Изкрещя.
Никога не са ме наемали за нормален.
Звукът беше като от чайник, който току-що е разбрал за данъците.
„Даниел?“
Брат ми се усмихна.
„Джейсън.“
Няколко души наблизо се обърнаха.
Джейсън отстъпи назад и се блъсна в един стол.
„Какво правиш тук?“
Наклоних глава.
„Вие двамата познавате ли се?“
Не извика. Изкрещя.
Джейсън погледна мен, после Даниел.
По лицето му премина осъзнаване.
„О.“
Усмихнах се.
„Поздравления.“
Джейсън ме зяпна.
„Ти си Емили?“
„Бях Емили през цялата вечер.“
Поздравления.
Лицето му пребледня.
„Изглеждаш напълно различно.“
„Ти изглеждаш точно така, както очаквах.“
Даниел се изкашля в юмрука си, за да скрие смеха.
Джейсън снижи глас.
„Виж, за по-рано…“
„Коя част?“
Изглеждаш напълно различно.
„Флиртуването?“
„Емили.“
„Поканата да отидем някъде по-тихо?“
„Моля те.“
Виж, за по-рано…
„Или когато каза, че Катрин се е занемарила?“
Това беше моментът.
Катрин се обърна от другия край на залата.
Джейсън се наведе към мен.
„Защо би казала това?“
„Защото ти го каза.“
Катрин вече идваше към нас.
„Какво става?“
Катрин се е занемарила.
Усмихнах се.
„Здравей, Катрин. Емили.“
Тя ме погледна.
„Емили? О, Боже.“
„Явно все още разпознаваш лица.“
Джейсън затвори очи.
Катрин погледна първо мен, после него.
„Какво направи?“
„Нищо.“
Явно все още разпознаваш лица.
„Той ми купи питие.“
„Емили.“
„Каза ми, че съм най-красивата жена тук.“
Изражението на Катрин се промени.
„Спри.“
„Каза, че между вас двамата има разбиране.“
Години наред част от мен все още беше онова шестнадесетгодишно момиче, което се чудеше какво не е наред с него.
Онази вечер най-накрая разбрах отговора.
Нищо.
Казват, че отмъщението те оставя празен, но моето ми остави болки в краката, дълг за паркинга и най-добрия сън, който бях имала от години.
