Бях пропътувала половината свят, решена най-сетне да започна да живея за себе си. Не очаквах една обикновена покана за кафе да ме изправи пред нещо, което мислех, че съм изгубила преди повече от десетилетие.
Спрях толкова рязко в хола на Артър, че чантата ми се смъкна от рамото.
За няколко секунди не чувах чайника в кухнята.
Не чувах часовника, който тиктакаше зад мен.
Можех само да се взирам над камината му.
Повече от двайсет години бях вярвала, че това нещо вече го няма.
— Абигейл?
Гласът на Артър дойде иззад гърба ми.
Обърнах се.
Държеше две чаши кафе.
Посочих над камината.
— Откъде имаш това?
Изражението му се промени.
Тогава разбрах, че това не е някакво странно съвпадение.
Бях прекарала почти целия си съзнателен живот в грижи за други хора.
Съпруг, четири деца, а после и внуци.
Трийсет и две години работех като училищна секретарка, приготвях храна за училище, прибирах болни деца, давах пари назаем, когато някой имаше нужда, но рядко ги получавах обратно, и гледах децата, когато някой ми се обадеше.
След като съпругът ми, Робърт, почина преди дванайсет години, станах още по-полезна.
Звучи горчиво. Може би наистина е малко горчиво.
Децата ми не бяха лоши хора, но някъде по пътя свикнаха, че винаги съм на разположение.
Ако Карън имаше нужда някой да гледа момчетата ѝ, ми се обаждаше.
Ако на Дейвид не му достигаха пари за наема, ми се обаждаше.
Ако Мелиса имаше нужда от помощ за рожден ден, ми се обаждаше.
Ако Ерик трябваше да бъде взет от летището, някак все аз бях първият избор.
Но можеха да минат седмици, без някой да се обади просто да попита как съм. Децата ми рядко ми помагаха.
Казвах си, че това е нормално.
Семействата са заети.
След смъртта на съпруга ми години наред се борех отново да се почувствам себе си.
Тогава, една вторник сутрин, стоях в кухнята и гледах стенния календар, пълен с чужди планове.
Футболният турнир на внука ми.
Часът на Мелиса при зъболекаря, защото аз щях да гледам дъщеря ѝ.
Напомняне да преведа пари на Дейвид.
Нищо в този календар не беше за мен.
Изведнъж осъзнах, че съм на шейсет и девет и съм прекарала по-голямата част от живота си в чакане на „някой ден“.
Някой ден щяхме да посетим Италия.
Някой ден щях да видя Япония.
Някой ден щяхме да отидем в Австралия.
Някой ден щях да седна в парижко кафене и да поръчам нещо, чието име не мога да произнеса.
С Робърт говорехме, че ще пътуваме след пенсионирането.
После той се разболя.
„Някой ден“ свърши, преди да е започнал.
Взех голямо решение.
Продадох къщата и резервирах околосветско пътешествие.
Децата ми реагираха, сякаш бях продала национален паметник!
— Постъпваш егоистично, мамо — каза Карън.
— Ами внуците? — попита Мелиса.
Дейвид беше още по-лош.
— Сериозно ли ще пропилееш всички тези пари за пътуване?
После Ерик избухна и каза нещо, което още помня съвсем ясно.
— Тази къща трябваше да остане в семейството.
Взрях се в него.
— Това е моята къща.
Отговорът не му хареса.
Когато отказах да променя плановете си, Карън и Дейвид блокираха номера ми!
Това ме заболя повече, отколкото показах на когото и да било.
Но въпреки всичко не отстъпих.
Казвах си, че докато мога да прекосявам летища, да нося собствения си куфар, да изкачвам стълби, без да искам разрешение от коленете си, и да опознавам света, ще видя каквото мога.
Исках да направя това едно нещо за себе си.
Австралия беше четвъртата ми спирка.
И там срещнах Артър.
Артър беше на седемдесет и една, вдовец, внимателен човек с онова сухо чувство за хумор, което те разсмива неочаквано.
Запознахме се в Мелбърн, в малка книжарница за употребявани книги.
Посегнах към един криминален роман точно когато и той посегна.
Погледна ръката ми над своята.
— Предполагам, че на нашата възраст би било недостойно да се бием за него.
— На нашата възраст?
Усмихна се.
— Права сте. Изглеждате на трийсет и пет — отвърна той.
— Сега вече знам, че определено не сте честен.
Артър се засмя.
Пихме кафе същия следобед, после отново след два дни.
Последва следобедна разходка в една градина, където той двайсет и пет минути спореше, че розите са надценени.
— Искат прекалено много грижи — каза той.
— Те са цветя.
— Точно така. Представи си да си толкова взискателен и дори да не плащаш наем.
С Артър се смеех повече, отколкото през последните години.
Обичаше джаз. Аз също.
И двамата харесвахме стари филми и градинарство.
Артър четеше и криминални романи, не беше особено добър в отглеждането на домати и беше живял със съпругата си Ан трийсет и осем години, преди тя да почине.
Не се преструвахме на млади и не играехме нелепи игрички.
Говорехме за съпрузите, които бяхме изгубили.
За децата.
За съжаленията.
За самотата.
Веднъж, на късен обяд, Артър каза: — Никой не те предупреждава, че скръбта става по-тиха, но никога не си отива напълно.
Разбирах точно какво има предвид.
След няколко следобеда заедно ме покани в дома си.
— Имам цял рафт със стари плочи, които ще ти харесат — каза. — Ела на кафе и ще ти ги покажа.
Имах му доверие.
Къщата на Артър беше топла и обикновена, пълна с книги, мебели, които не си подхождаха, и семейни снимки по коридора.
— Ще сложа водата — каза той. — Чувствай се като у дома си.
Влязох в хола и застинах.
Над камината висеше картина.
Изобразяваше къщичка край езеро с два бора, наклонени към водата.
Имаше и крив дървен кей. В долния десен ъгъл, почти скрити в тревата, стояха инициалите „R.M.“.
Това беше картината на Робърт! Онази, която мислех, че е унищожена!
Познавах всяко движение на четката. Бях го гледала как я рисува.
Ръцете ми започнаха да треперят.
Артър остави чашите.
— Абигейл, седни.
— Не.
Гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках.
— Трябва да ми кажеш откъде имаш това.
Погледна картината.
— От Робърт.
Взрях се в него.
— Какво каза?
— Робърт ми я изпрати.
Първата ми мисъл беше, че това е невъзможно. Втората беше по-лоша.
— Познавал си съпруга ми?
Артър кимна.
Имах чувството, че стаята се раздвижва.
— Как?
Той седна бавно.
— Аз бях на двайсет и четири. Робърт е бил на двайсет и две или двайсет и три. Дойде в Австралия за почти година.
Знаех, че съпругът ми е пътувал, преди да се запознаем. Знаех, че е ходил в Австралия. Но рядко говореше за това.
Артър продължи.
— Първо работихме няколко месеца заедно в хотел извън Мелбърн. Ужасно място. Ужасно заплащане.
Лека усмивка премина по лицето му.
— Никога не съм виждал човек, който да носи багаж по-зле от Робърт.
Това звучеше точно като него.
Най-сетне седнах.
Артър ми разказа, че бързо станали приятели.
Пътували заедно през почивните дни, слушали плочи, играели карти и работели на лоши места.
Робърт рисувал винаги когато можел да си позволи материалите.
— Тази къщичка — каза Артър, сочейки към камината — е по едно място край езеро, където бяхме отседнали. Там нарисува първата версия.
— Но той я нарисува, след като се оженихме.
Артър замълча за миг.
— Нарисувал я е отново.
Това ме обърка.
После ми обясни.
Години след като нарисувал втората версия у дома и тя била унищожена, Робърт създал трета по памет: тази над камината на Артър.
Не беше точно картината, която бях изгубила. Беше нейно копие.
Затова подробностите ми бяха толкова познати.
— Защо би ти я изпратил?
Артър стана.
— Трябва да ти покажа нещо.
Излезе от стаята.
Сърцето ми блъскаше.
Когато Артър се върна, носеше дървена кутия.
Сложи я на масичката.
Вътре имаше писма. Десетки.
На всеки плик беше написано едно и също име на подателя.
Робърт.
Взех първото писмо.
Адресът на подателя беше този на стария ни дом.
Ръцете ми отново затрепериха.
— Колко време си писахте?
— С прекъсвания, десетилетия наред.
Погледнах Артър.
— Робърт никога не ми е казвал.
Това ме заболя.
Артър го видя.
— Не е криел любовна връзка, Абигейл.
— Не съм казала това.
— Но го помисли.
Почти се засмях. Беше прав.
Артър обясни, че след като Робърт се върнал в Съединените щати, от време на време си пишели.
После животът станал забързан.
Брак, деца и работа.
Между писмата минавали години.
Но когато Робърт се разболял, открил Артър в интернет чрез стар приятел.
Започнали отново да си пишат.
— Защо не ми е казал?
Артър погледна ръцете си.
— Защото повечето неща, които пишеше, бяха за теб.
Това ме накара да замълча.
— За мен?
Кимна.
Артър извади един плик.
— Изпрати това заедно с картината.
Подаде ми го. Пликът беше запечатан.
На него беше написано името ми.
Веднага познах почерка на Робърт, но още не можех да го отворя.
Вместо това попитах: — Защо е у теб?
Артър се облегна назад.
— Защото Робърт ме помоли да го пазя.
— За неопределено време?
— Да.
— Защо?
Артър се усмихна тъжно.
— Защото се надяваше, че ще посетиш Австралия и ще отидеш в онази книжарница за употребявани книги, за която ти беше разказвал. След последното писмо на Робърт ходех там всеки ден с надеждата да те срещна.
Гледах го с отворена уста.
После ми разказа какво пишел Робърт в последните си писма.
Тревожел се за мен. Не защото не можех да управлявам парите си или да живея сама.
А защото сякаш никога не вярвах, че имам право да избера себе си.
— Казваше, че раздаваш всичко — сподели Артър. — Време. Пари. Енергия.
Сведох очи.
— Робърт казваше, че си най-щастлива, когато планираш пътувания, на които никога не отиваш.
Гърлото ми се сви.
Артър продължи.
— Съпругът ти написа, че най-голямото му съжаление не е, че ще умре преди пенсионирането. А че е помогнал да повярваш, че животът винаги може да бъде отложен.
Сълзи потекоха по лицето ми; най-сетне отворих плика.
Писмото на Робърт беше четири страници.
Не можех да го прочета цялото на глас, без да спирам, но една част ме сломи.
„Абигейл,
Ако четеш това в Австралия, значи най-сетне си направила нещо, за което говорим от младини. И ако аз не съм там с теб, не превръщай пътуването в помен за мен. Виж нещата, защото ти искаш да ги видиш.“
Писмото продължаваше.
„Яж храна, която аз бих мразил. Остани прекалено дълго на красиво място. Тръгни по-рано от скучно място. Харчи пари за себе си, без да обясняваш на никого. Децата те обичат, но не позволявай любовта ти към тях да стане причината никога да не живееш, без да искаш разрешение.“
Закрих устата си с ръка.
Артър отвърна поглед, за да ми даде малко уединение.
После прочетох последния абзац.
„Помолих Артър да пази това, защото Австралия винаги ми се е струвала мястото, където животът ми за първи път стана мой. Може би и за теб ще бъде така. А ако Артър още е наоколо, накарай го да плати кафето. Все още ми дължи дванайсет долара.“
Засмях се през сълзи.
Артър ме погледна.
— Чудех се дали го е споменал. Лихвата ми се струва неразумна след толкова години.
Това ме разсмя още повече.
После заплаках.
Не както плаках на погребението на Робърт.
Беше различно.
Сякаш скръбта и облекчението споделяха една стая.
Повече от десетилетие носех тиха вина всеки път, когато правех нещо, което би било невъзможно, ако Робърт беше жив.
Да продам къщата.
Да пътувам сама.
Да се наслаждавам на живота.
Част от мен се питаше дали да продължа напред означава да го оставя зад себе си.
А ето го, със собствения си почерк, ми казваше да тръгна.
С Артър седяхме и разговаряхме, докато кафето изстина.
Разказа ми истории за Робърт, които не бях чувала.
Как Робърт заспал на джаз концерт, изгубил се, докато настоявал, че знае точно къде е, и се опитал да изпече риба на лагерен огън, преди да я изпусне в пръстта.
— Това звучи като него — казах, кикотейки се.
Артър се усмихна.
— Към края съпругът ти постоянно говореше за теб.
Това ме изненада. После нещо ми просветна.
— Знаел си за мен, преди да се срещнем.
— Разбира се.
— Значи, когато се срещнахме в книжарницата…
— Не знаех, че си ти.
Фамилията, която носех след брака, не беше необичайна, а Артър не беше виждал скорошни мои снимки.
Едва след втория ни следобед заедно, когато споменах Робърт и къде сме живели, Артър започнал да се пита дали не съм аз.
— Защо не ми каза веднага?
— Представи си, че пътуваш сама из Австралия и някакъв непознат мъж ти казва: „Между другото, познавах покойния ти съпруг и пазя писмата му от дванайсет години.“
Усмихнах се.
— Това щеше да е незабравимо.
— Реших, че кафето е по-безопасно.
— Значи нарочно ме покани тук?
— Да.
— Заради картината.
— Отчасти.
Повдигнах вежда.
Артър изглеждаше почти смутен.
— И отчасти защото исках да видя съпругата на най-добрия си приятел. Жената, която той обичаше с цялото си сърце.
Това промени атмосферата между нас.
Погледнах писмото на Робърт.
Сърцето ми трепна по един глупавичък начин, който не бях усещала от години.
Тогава Артър протегна ръка през масата и просто я обърна с дланта нагоре между нас.
Погледнах я за миг.
После сложих своята в неговата.
Останах в Австралия три седмици повече от планираното.
Артър ми показа места, които туристите пропускаха. Слушахме плочи и ядяхме ужасни сандвичи край плажа.
Заведе ме до езерото, където двамата с Робърт били отседнали като млади.
Къщичката отдавна я нямаше; водата беше още там.
Стояхме заедно на брега.
— Мислех, че ще ми стане тъжно, ако дойда тук — казах.
— Тъжно ли ти е?
— Малко.
После се усмихнах.
— Но не само тъжно.
Не отмених останалата част от пътуването си.
Вместо това Артър ме придружи до две от следващите спирки.
После продължих сама.
С времето децата ми постепенно започнаха отново да се обаждат.
Карън се извини първа.
После Мелиса призна, че е била ядосана, защото заминаването ми я принудило да види колко много е разчитала на мен.
На Дейвид му трябваше повече време.
Ерик най-сетне каза: — Май си мислех, че къщата означава, че винаги ще си там.
Отвърнах: — Още съм майка ти. Просто не съм част от мебелировката ти.
И двамата се засмяхме.
С Артър продължихме да разговаряме.
Всеки ден.
Шест месеца по-късно се върнах в Австралия.
Не защото Робърт ме беше насочил натам подсъзнателно или защото децата ми ме бяха отблъснали.
Направих го, защото исках.
Артър ме посрещна на летището с малка картонена табелка, на която пишеше:
„АБИГЕЙЛ — ОЩЕ ДЪЛЖА КАФЕ!“
Смях се толкова силно, че заплаках!
Все още пътувам.
Понякога с Артър.
Понякога сама.
А картината сега виси в малкия апартамент, който двамата с Артър споделяме през част от годината.
Под нея, в рамка до писмото на Робърт, стои касовата бележка за първото кафе, което Артър ми купи след завръщането ми.
Точно дванайсет долара.
На моята възраст мислех, че като продам къщата, ще се отдалеча от живота, който съм изградила.
Грешах.
Най-сетне влизах в онази негова част, която все отлагах.
И някак, на другия край на света, намерих частица от мъжа, когото обичах, и човек, с когото никога не бях очаквала да се сприятеля.
За първи път в живота ми „някой ден“ вече не ме чакаше.
Аз вече бях там.
